Тази година се навършват 129 години от Съединението на Княжество България с Източна Румелия, което се случва на 6 септември 1885 година. След разпокъсването на българските земи, според Берлинския договор – 1(13) юли 1878 г, общонароден идеал на българите става националното обединение. Kато се съединят Северна и Южна България и се освободят и присъединят Македония и Одринско, които според Берлинския договор остават под османска власт.

Първият опит за съединение е направен през 1880 г.във връзка с изострянето на гранични спорове между Турция, Гърция и Черна Гора. През май 1880 г. в Сливен е основан Централен народен комитет (К. Величков, Иван Гешов, Г. Тилев, Г. Странски и Г. Хаканов) с цел да организира борбата за обединение на България.

По инициатива на княз Александър I в Лондон е изпратен Ст. Панаретов с мисия да провери отношението на английското правителство към замисляното съединение на Северна и Южна България. Великите сили, включително и Русия, заемат отрицателна позиция по този въпрос. Против съединение, несъгласувано с Русия, сe обявява и либералското правителство на Др. Цанков.

В началото на 1884 г. отново се разгаря движение за съединение. Слабостта на българската държава и грабителската политика на Великите сили обаче, принуждават организаторите да ограничат целта на движението. На 25 юли 1885 г. в с. Дермендере (дн. с. Първенец, Пловдивски окръг) на заседание на БТРЦК, е взето решение да се води борба само за „съединението на Южна със Северна България под скиптъра на княз Александър“.

През втората половина на август в много селища започват вълнения и демонстрации; най-масови са в с. Голямо Конаре (дн. Съединение).

На 6 септември рано сутринта, войските разположени в околностите на Пловдив, начело с майор Д. Николаев и четата на Чардафон Велики влизат в Пловдив, обкръжават конака и арестуват Г. Кръстевич. Румелийското правителство е свалено. Провъзгласява се Съединението на Южна и Северна България. В Пловдив е образувано временно правителство начело с Г. Странски, което приема управлението на властта до пристигането на княз Александър I. Провъзгласяването на Съединението се посреща с ентусиазъм от българския народ. Навсякъде се устройват народни събрания и манифестации в негова подкрепа.

Последствията

След акта на 6 септември България изпада в трудно международно положение. Османската империя започва да съсредоточава войски към българската граница. Сръбският крал Милан Обренович дава заповед за мобилизиране на сръбската армия. На 24 октомври е свикана конференция на представители на Великите сили в Цариград за уреждане на Източнорумелийския въпрос.

Под предлог, че се нарушава равновесието на Балканите крал Милан Обренович, подкрепян от Австро-Унгария, на 2 ноември 1885 г. заповядва на сръбските войски да нападнат България. В защита на съединението се разгаря масово патриотично народно движение. Победата на българите във войната със Сърбия довежда до закрепване на Съединението.

След продължителна дипломатическа борба на Цариградската посланическа конференция (1885-86) Съединението получава международно признание с подписването на Българо-Турската спогодба през 1886 г. Обединяването на Северна и Южна България има решаващо значение за по-нататъшното развитие на страната.

Създава се по-голяма териториална и стопанска общност и се дава тласък на развитието на държавата. България се превръща в сериозен фактор на Балканите. Благодарение на самоотвержената и героична борба на българския народ е премахната една от най-тежките неправди на Берлинския конгрес 1878 г. и се разчиства пътят за независимото държавно съществуване на България.

Макар и съединена отчасти България продължава да бъде васална на Османска империя, а българският княз е формално назначаван от султана за генерал-губернатор на Източна Румелия. Независимостта е следващата цел, която успяваме да постигнем едва 22 септември 1908 година.

Съединението става официален празник от 18 февруари 1998 година.