Гъвкавото работно време не е въпрос само на закон. Два са важните висящи въпроса, които трябва да бъдат ясни. Необходимо е да се въведе реално почасово заплащане и е задължително държавата да гарантира, че работодателите, а също и работниците няма да злоупотребяват с гъвкавото работно време. Иначе българското трудово право предвижда различни възможности за въвеждане на гъвкаво работно време. Работно време с променливи граници съществува от самото приемане на Кодекса на труда (КТ) през 1986 г. Новата ал. 3 на чл. 139 единствено доразвива съществуващата уредба, без да изменя същностно правилата.

малко по-нови правила 

Работното време с променливи граници може да бъде въвеждано в предприятия, в които организацията на труда позволява това. За целта работодателят трябва да определи основните правила за включване на служител в режима чрез правилника за вътрешния трудов ред. Това са задължителните часове за присъствие за цялото предприятие или по отдели, как ще става отчитането на отработеното време, какви ще бъдат ограниченията, които служителите ще трябва да изпълняват.

С новите законови текстове отпадна задължението за микропредприятията (с по-малко от 10 души персонал) и малките предприятия (под 50 души) да приемат правилник за вътрешния трудов ред. Но задължително трябва да имат правила за работната заплата. Ако все пак искат да въведат гъвкаво работно време, те ще трябва да приемат и поддържат правилник за вътрешния трудов ред.

в рамки и извън тях

По същество това е работно време, в което има определени от работодателя часове за задължително присъствие от всички служители. Извън тези рамки служителите са свободни да определят сами кога да работят, така че да направят часовете за седмицата. Ако работодателят е определил ежедневно 6 часа задължително присъствие от 10 до 17 часа (с един час обедна почивка, която не е част от работното време), работникът има свободата да определи кога да отработи оставащите до 40 – 10 часа. Служителят няма право да си определи работни смени превишаващи 12 работни часа. Ако работодателят определи задължително присъствие от 4 часа на ден – от 10 до 14 часа, работниците ще разполагат с още по-голяма свобода. Те ще могат да разпределят сами половината си работна седмица (20 часа при 40-часова работна седмица).

работодателят решава

Работникът не може сам да определи, че започва да използва променливо работно време. Едва след като работодателят въведе този модел и разпише основните правила в правилника за вътрешния трудов ред, служителите ще могат да се ползват от него. Работодателят има право да въведе допълнителни ограничения за променливото работно време, като например – от него да могат да се ползват само някои отдели или даже само някои служители (стига това да не води до дискриминация). Няма пречка работодателят да определи повече от един период на задължително присъствие, например – от 10 до 11 и от 13 до 16 часа.

Работният ден може да бъде разделен на две или три части. Броят на прекъсванията, без обедната почивка, не може да бъде повече от две за един работен ден. А продължителността на всяко прекъсване не може да бъде по-малка от един час.

Променливото работно време не освобождава работодателя от задължението да определи време за обедна почивка, което не може да бъде по-кратко от 30 минути.

Променливото работно време е ограничено само за работа през деня и служители, които работят през нощта (от 22 до 6 часа), няма да могат да се ползват от него.

Променливото работно време може да бъде съчетано със сумирано изчисляване на работното време. Това се очаква да бъде предпочитаната форма на гъвкаво работно време, тъй като съчетанието между двата режима позволява значителна гъвкавост в организацията на труда.