Светът вече не може да ограничи затоплянето до 1,5°C без съществено временно превишаване на прага. Това е основното предупреждение в Emissions Gap Report 2026 на Програмата на ООН за околната среда (UNEP), публикуван в сряда. Но размерът и продължителността на превишаването все още зависят от решенията за енергетиката, промишлеността, транспорта и земеползването.

Въпреки бързото разрастване на възобновяемата енергия и климатичните политики, които водят до намаляване на емисиите в много държави, в доклада се отбелязва, че все още са необходими „спешни и строги“ мерки за ограничаване на емисиите, за да се постигне този най-благоприятен изход.

При запазване на сегашните политики докладът оценява затоплянето до края на века на 2,8°C над прединдустриалното равнище. Пълното изпълнение на националните климатични ангажименти би го ограничило до 2,6°C. Дори най-щадящата от разгледаните траектории със строги незабавни мерки допуска пик от 1,7–1,8°C около средата на века, преди евентуално връщане към 1,5°C.

За икономиката това означава две успоредни инвестиционни задачи: по-бързо съкращаване на емисиите и приспособяване към вече неизбежните рискове. Отлагането увеличава както физическите щети, така и цената на последващия преход.

Превишаването не означава отказ от целта

UNEP оценява, че най-ниската възможна траектория на превишаване дава 66% вероятност пикът да бъде ограничен до 1,7–1,8°C и около 50% вероятност глобалната температура да се върне до или под 1,5°C към 2100 г.

Разграничението е съществено: Парижката цел се отнася до дългосрочното глобално затопляне, а не до отделна гореща година. И връщането на средната температура не отменя всички щети. Всяка допълнителна десета от градуса и всяка година над прага увеличават риска от необратими промени в ледниците, океанската циркулация и екосистемите.

Докато държавите се подготвят за следващия кръг от преговори по климата в Турция (COP31), генералният секретар на ООН Антониу Гутериш заяви, че е от решаващо значение да не се преустановяват усилията за ограничаване на емисиите, които подхранват наводнения, пожари и други природни бедствия.

„Превишаването на целта не означава капитулация. Все още можем да го сведем до минимум – както по отношение на мащаба, така и на продължителността – и да върнем температурите под 1,5 градуса до края на века“, каза той.

Обещанията изостават все повече от необходимото

За най-ниската траектория на превишаване глобалните емисии трябва да спаднат спрямо 2025 г. с 18% до 2030 г., 45% до 2035 г. и 69% до 2040 г. Националните ангажименти обаче осигуряват едва 5–8%, 11–15% и 20–27% намаление съответно. Необходимият средногодишен темп за десетилетието 2025–2035 г. е 5,7%.

Предварителната оценка за емисиите през 2025 г. е 58,4 млрд. тона CO₂ еквивалент — приблизително колкото година по-рано. Несигурността е голяма и не позволява да се обяви достигнат глобален пик. Емисиите от изкопаеми горива продължават да растат; увеличението е компенсирано от спад при земеползването и горите, включително по-слабо изгаряне на биомаса спрямо 2024 г.

Оценката от 2,8°C при сегашните политики остава непроменена спрямо миналата година. Влошават се сценарии, основани на ангажиментите, заради оттеглянето на САЩ от Парижкото споразумение и ревизираните исторически емисии. При изпълнение и на дългосрочните цели за нетна нула оценката е 2,1°C през века — по-добре от сегашните политики, но все още недостатъчно.

ВЕИ напредват, но изкопаемите горива не отстъпват достатъчно

Има и доказателства, че промяната е възможна. След Парижкото споразумение разширяването на възобновяемите мощности е три пъти по-бързо от очакваното в сценарии със сегашни политики, изготвени през 2015 г.; при фотоволтаиците — седем пъти. Продължаване на този напредък с допълнителни политики може да доближи света до утрояване на възобновяемите мощности до 2030 г.

Но чистите мощности трябва да изместват изкопаемото потребление, а не само да покриват новото търсене. Сред глобалните ориентири за 2035 г. UNEP посочва поне 55% по-малко енергийно предлагане от въглища, 15% от петрол и 5% от газ спрямо 2025 г. Това са количества енергия в световни сценарии — не промени в пазарните дялове и не задължителни национални квоти.

Връщането към 1,5°C предполага и отстраняване и трайно съхраняване на приблизително 320 млрд. тона CO₂ през века. Възможността това да стане в необходимия мащаб е несигурна. Улавянето на въглерод не е надежден заместител на съкращаването на емисиите днес.

Европа: по-бързо затопляне, растяща сметка

Според „Коперник“ и Световната метеорологична организация Европа се затопля повече от два пъти по-бързо от глобалното средно – континентът се е затоплил с над 2°C спрямо прединдустриалния период през последните години. Политиките на ЕС за Зеления преход ускоряват внедряването на възобновяеми енергийни източници, но докладът подчертава, че националните планове в световен мащаб все още не са достатъчни.

Това не означава, че глобалните сценарии могат механично да се умножават по две за България: регионалният риск зависи от сезона, водите, земеползването и уязвимостта на инфраструктурата.

Европейската агенция по околна среда идентифицира 36 значими климатични риска за храните, енергията, водите, здравето, инфраструктурата и финансовата стабилност. Южна Европа е сред зоните с наслагващи се рискове от горещини, суши и пожари.

Икономическата сметка вече е голяма: щетите по активи от метеорологични и климатични екстреми в ЕС са оценени на 822 млрд. евро за 1980–2024 г., по цени от 2024 г. Над 208 млрд. евро са натрупани само през 2021–2024 г.

ЕС има правно обвързващи цели за поне 55% по-ниски нетни емисии до 2030 г. и 90% до 2040 г. спрямо 1990 г., както и климатична неутралност до 2050 г. За целта за 2040 г. е допуснат ограничен принос на международни кредити.

В същото време финансовата защита изостава: според European Environment Agency (EEA) под 3% от оценените загуби от екстремни явления в България за 1980–2024 г. са частно застраховани. Това оставя голяма тежест върху засегнатите собственици, предприятия и публичните бюджети.

ЦИЕ и Балканите: водата свързва рисковете

Регионът на Централна и Източна Европа и Балканите е сред най-уязвимите горещи точки (hotspots) в Европа по отношение на сухи периоди, горещи вълни и пресъхване на почвите. Рискът от горски пожари, екстремни засушавания и внезапни поройни наводнения нараства многократно дори при ограничаване на затоплянето до 1,7–1,8°C.

За този регион предизвикателството е съчетанието между физически риск и модернизация на енергоемката икономика. Суша и горещини могат едновременно да понижат добивите, да ограничат речния транспорт и водното производство на ток и да увеличат нуждата от охлаждане. Пороите добавят разходи за възстановяване и прекъсват доставки.

На Балканите трансграничните басейни и свързаните електроенергийни пазари правят националните решения недостатъчни. Необходими са обмен на хидрологични данни, общо управление на риска и по-надеждни междусистемни връзки. За Западните Балкани се добавя и въглеродният разход при износ към ЕС чрез CBAM. Енергийната общност вече отчита промени в търговията с електроенергия след началото на финансовия режим през 2026 г., според Energy Community Homepage.

Европейската стратегия за водна устойчивост насочва към поне 10% подобрение на водната ефективност до 2030 г. Това е общоевропейски ориентир, а не еднаква задължителна квота за всяка държава. Приоритет са ограничаването на загубите, ефективното потребление и безопасното повторно използване на вода, е препоръката на Environment.

Основни препоръки на ООН

Те могат да определят с една дума – адаптация. Докладът препоръчва действия в четири направления:

Ускорен енергиен преход: Утрояване на капацитета на възобновяемите енергийни източници и удвояване на ефективността до 2030 г.

Постепенно премахване на изкопаемите горива: Делът на въглищата в енергийния микс трябва да спадне с поне 55% до 2035 г., петролът с 15%, а газът с 5%.

Спиране на обезлесяването и мащабно възстановяване на естествените екосистеми.

Разработване на технологии за улавяне на въглерод ( макар докладът да предупреждава, че разчитането само на тях е рисковано).

Европа прилага подход, който комбинира регулации, финансиране и споделяне на технологии.

Стратегия за устойчивост на водите (Water Resilience Initiative): Създаване на общоевропейска рамка за управление на водния дефицит. Това включва строги стандарти за повторно използване на пречистени отпадъчни води в селското стопанство и индустрията.

Природно-базирани решения (Nature-based Solutions): Мащабно възстановяване на влажни зони, торфища и заливни речни тераси. Тези зони действат като естествени гъби — задържат вода при порои и предотвратяват наводнения, а по време на суша подхранват подпочвените води.

Обща селскостопанска политика (ОСП) с фокус върху климата: Обвързване на европейските субсидии със специфични екологични практики (екосхеми). Фермерите получават финансиране само ако прилагат методи, които щадят почвата и пестят вода.

Сателитен мониторинг и ранно известяване: Надграждане на програмата „Коперник“ за прогнозиране на суши, засушаване на почвите и риск от горски пожари в реално време, което помага за ранна реакция в най-уязвимите региони като Балканите.

България: силен натиск върху икономиката

Като част от Югоизточна Европа и Балканите, България  е изправена пред постепенно засушаване на южните и източните земеделски райони; смаляване на водния ресурс и натиск върху хидроенергийния и селскостопанския сектор и нуждата от драстична модернизация на енергетиката и преход от въглища, както и инвестиции в адаптация към горещи вълни и градска инфраструктура.

Прогнозираното в доклада на ООН превишаване на глобалните температури с 1,7–1,8°C до средата на века (и с над 2,5°C за Европа поради по-бързото ѝ затопляне) ще окаже силен натиск върху икономиката на България. Двата най-засегнати сектора са земеделието и енергетиката, тъй като са пряко зависими от климатичните ресурси и водите.

Българското земеделие ще се окаже на предната линия на климатичните промени, като традиционните за страната култури ще претърпят сериозен стрес.

Изместили се агроклиматични зони: Южна България и региони като Тракийската низина ще придобият характеристики на полуариден (полупустинен) средиземноморски климат. Традиционни култури като царевица и слънчоглед ще изискват задължително изкуствено напояване, за да оцелеят.

Хроничен недостиг на влага и суши: Увеличаването на летните засушавания и липсата на зимна снежна покривка (която традиционно подхранва почвата с влага през пролетта) ще доведат до спад в добивите на есенните култури (пшеница и ечемик).

Чести екстремни явления: Дори при обща тенденция към засушаване, валежите ще падат под формата на интензивни, внезапни порои, придружени от градушки. Това причинява ерозия на почвата, наводнения на блокове и механично унищожаване на реколтата.

Нови вредители и болести: По-меките зими ще позволят на южни насекоми, паразити и гъбични заболявания да презимуват успешно и да нападат насажденията много по-рано през пролетта.

Другият силно застрашен сектор е енергийният. Енергетиката на страната е изправена пред двоен натиск: от една страна, климатичните промени ще нарушат производството на енергия, а от друга — препоръките на ООН изискват драстично намаляване на въглеродните емисии.

Криза с водните ресурси за ВЕЦ и АЕЦ: Намален дебит на реките: Големите водноелектрически централи (ВЕЦ) ще страдат от спад в язовирните обеми.

Охлаждане на АЕЦ „Козлодуй“: Повишаването на температурата на водата в река Дунав през лятото може да ограничи възможностите за охлаждане на реакторите, което налага намаляване на производствената им мощност по време на най-големите горещини.

Пикове в потреблението през лятото: Традиционният зимен пик на потребление на ток в България бързо се измества към летен пик. Масовото използване на климатични системи по време на екстремни горещи вълни ще претоварва електропреносната мрежа.

Адаптацията е икономическа инфраструктура

За България най-критичните сфери са пълната модернизация на водния сектор и промяната в управлението на земята. Българската стопанска камара посочва загуби над 60% от подадената по ВиК мрежата вода. Ремонтът, измерването и управлението на течовете са пряка защита на домакинствата и производството.

Сред водещите приоритети трябва да бъде модернизацията и възстановяването на напоителните системи. България притежава огромна, но остаряла мрежа от канали (стопанисвани от „Напоителни системи“), в които загубите на вода от течове и изпарение надхвърлят 50-60%. Спешно е необходимо тръбопроводно и закрито отвеждане на водите.

Дигитализацията и „умното“ напояване са друга важна сфера в сектора. Това включва и финансиране на фермерите за преминаване от гравитачно напояване към системи за капково напояване, управлявани от AI и сензори за почвена влага. Водата се подава в точния час и количество, директно в корена на растението.

Важно е също и възстановяването на мрежата от малки местни язовири, които да улавят обилните зимни и пролетни валежи, за да се ползват за напояване през критичните летни месеци.

За земеделието приоритетите са водоспестяващо напояване там, където ресурсът го позволява, подходящи сортове, запазване на почвената влага и защита от ерозия. 

Важно направление е регенеративното земеделие и горско стопанство. Това означава консервационна обработка на почвата (No-till и Strip-till); минимално или нулево разораване на земята, като това запазва структурата на почвата, повишава съдържанието на хумус и задържа влагата в нея много по-дълго. Засяване на междинни култури, които не се прибират, а служат за „одеяло“ на почвата. Те я предпазват от ерозия при порои и от прегряване и изсушаване под жаркото слънце.

Изборът на култури и технологии трябва да се основава на местни агроклиматични оценки, тъй като рисковете и наличните водни ресурси се различават по райони. Една от възможностите е навлизането на нови за географската ни ширина култури (сусамопроизводство, нахут, сорго, смокини, маслини в най-южните части) и ускорено преминаване към сухоустойчиви сортове пшеница. Необходима е и държавна подкрепа за Селскостопанската академия за внедряване на български и чужди селекции пшеница, царевица и слънчоглед, които издържат на продължителни засушавания и високи температури.

Необходимо е също възстановяване и засаждане на нови полезащитни горски пояси (особено в Добруджа и Тракия), които спират сухите горещи ветрове и предотвратяват издухването на горния плодороден почвен слой.

В енергетиката трябва едновременно да се намаляват емисиите и да се повишава устойчивостта към горещини и воден недостиг. Практическите инвестиции включват мрежи, съхранение, управление на търсенето и по-ефективни сгради. Сценариите за водните ресурси трябва да участват в оценката на ВЕЦ и охлаждането на топлоелектрическите и ядрените мощности. Конкретните рискове за АЕЦ „Козлодуй“ изискват отделна техническа оценка.

Докладът на ООН настоява за намаляване на въглищата с над 55% до 2035 г. За България това означава неизбежно и ускорено затваряне или трансформация на ТЕЦ-овете в Маришкия басейн – тема, която е силно дискусионна за политиците, работещите в централите и обществото.

Необходими са масивни инвестиции във фотоволтаични и вятърни централи. Тъй като слънцето и вятърът са променливи източници, критично важно ще бъде изграждането на системи за съхранение на енергия (батерии и ПАВЕЦ).

За енергийната и градската адаптация е необходимо:

Устойчивост на ВЕЦ: Рехабилитация на каскадите и язовирите, стопанисвани от НЕК, за оптимизиране на водното количество както за производство на ток, така и за битови и селскостопански нужди.

„Охлаждане“ на градовете: Инвестиции в зелена градска инфраструктура (зелени покриви, паркове, отворени водни площи) в големите градове като София, Пловдив и Варна, за да се смекчи ефектът на „градския топлинен остров“ по време на горещи вълни.

Изводът за България е конкретен: климатичният риск трябва да влиза в избора на инфраструктура, общинските бюджети, земеделските инвестиции и бизнес плановете. Намаляването на емисиите ограничава бъдещите щети; адаптацията предпазва от тези, които вече не могат да бъдат избегнати.